“Живоприемний източник” или Голямобуковски манастир (27.01.05)
Aвтор: Matilda J-Wiedenmann
Манастирът е в планина Странджа, на около 4 км югоизточно от с. Голямо Буково (до 1934 г. село Коджа бук) и на 27 км южно от Средец, на приблизително еднакво разстояние от селата Кирово, Тракийци, Граничар, Варовник и Богданово.
Никой не възприема Странджа само като планина. Странджа е преди всичко история.
Почти на всяко по-издигнато планинско възвишение има останки от тракийски укрепления.
При споменаването на нейното име си представяме обширните вековни гори и романтично красиви реки, екзотични нестинарски танци, патриархални нрави и уникални стари къщи, древни светилища и доброжелателни, гостоприемни хора. За жалост в момента е западнал край без почти никакви перспективи за развитие. Единствено създаването на Природния парк “Странджа” дава надеждите, че в недалечно бъдеще ще бъде сред най-развитите чрез екологичния, културния, историческия, селския и морския туризъм. Почти пълната липса на промишленост в планината е направила поне едно добро природат по - запазена от региони , в които туризмът и бързите строежи унищожават природата.
Тук все още има сръчни мелничари, кожари и ковачи, а сред мекотата на Странджа блести от чистота традиционната селска култура, изтъкана от странджански представи и вярвания, обичаи, танци и песни.
Уникална е Странджанската духовност, може би защото се преплитат много културни и религиозни влияния. Тук се извършват обреди, които не съществуват другаде по българските земи. Само в Странджа може да се види “белият кукер”, облечен в бели животински кожи и с начернено лице. Навсякъде другаде в България кукерите са в тъмни кожи, носят страховити маски и винаги са в група. Никъде другаде не се срещат и пролетно-летните обичаи “филек”, “Мара и Лишанка” и особено нестинарството. Поради своята уникалност и зрелищност то е обект на сериозни изследвания от векове. Нестинарството е явление, което и до днес не е разбулило докрай своето тайнство. Защото е не само ритуално ходене и игра с боси крака върху жива жарава, а системна, целогодишна практика, начин на живот, утвърден от общности със сакрални функции и са покровителствани от светците Константин и Елена. Според съвременните изследователи лечителската дарба на някои нестинари, както и пророческите им способности са доказателство за жреческия произход и служене на тази сакрална общност.
Едни от най-почитаните светци в Странджа са св.св. Константин и Елена. Почти всяко селище има по един общ или два отделни параклиса в тяхна чест. На ритуалния празник на 3 юни "Св.св. Константин и Елена" се честват като приемници на стари езически божества, олицетворяващи слънцето. Много стар е и култът към "Св. Марина" и празникът свързан с него на 26 юли. На този ден в някои странджански села се извършва поклонение в пещери.
В Странджа планина през средновековието е имало много християнски култови обекти. Сред тях е бил Синаитският манастир “Св. Богородица”, в който са живели, служили и творили Григорий Синаит и Теодосий Търновски. Имало е и други по-малки манастири от този период, чиито останки се намират край единствения оцелял до наши дни Голямобуковски манастир “Св. Живоприемний източник”, за който разказваме тук.
“Живоприемний източник” или Голямобуковски манастир "Св. Петка"
(наричан още Коджабукски манастир )
Манастирът е мъжки, действащ и сега и е обявен за паметник на културата (през 1954 г.).
Голямобуковската обител “Св. Петка” празнува своя храмов празник "Живоприемен източник " на 13 април -светли петък .Намира се в Бургаска духовна околия – Сливенска епархия.
Манастирът е в планина Странджа, на около 4 км югоизточно от с. Голямо Буково (до 1934 г. село Коджа бук) и на 27 км южно от Средец, на приблизително еднакво разстояние от селата Кирово, Тракийци, Граничар, Варовник и Богданово.
Построен през 12 в. върху основите на древно светилище, а е възобновен през 19 в. (1873 г.). Според преданието святото място е посочено свише (при съновидение, в което се явила св. Богородица) на Коста Янов от Голямо Буково, който боледувал дълго и оздравял, след като се измил с водата, която и сега блика от извора под манастирската черква. Някои автори предполагат, че по тези места се е намирал Парорийският манастир на св. Григорий Синаит и школата на исихастите.
През 1887 г. строителството на комплекс - църква, двуетажен( полусрутен днес) каменен метох и жилищна сграда е завършено. През 1903 г. благодарение на предприемчивостта на монаха Гай, който разменя манастирското стадо овце срещу 1016 дка обработваема земя от изселващи се турци, обителта притежава най-много земи в този край на Странджа. Били изградена - стопански постройки, двуетажен каменен метох – ( някога обитаван от монасите, а сега полусрутен), воденици по Бялата река и др. “Живоприемний източник” е единственият оцелял манастир в Странджа планина.
Манастирската църква е трикорабна псевдобазилика, а в олтарната й част се намира аязмото “Живоприемний източник”. Много от посетителите така наричат и светата обител “Живоприемний източник”.
До края на 80-те години на 20 век старите жилища на манастира са ползвани като пионерски лагер. Към 1990 г. манастирът и църквата са в руини, сградите – в окаяно състояние, някои от тях са превърнати в свинарници от местните жители. През последните години манастирът се съвзема за нов живот , благодарение на неуморната работа на йеромонах Евтимий от с. Росен, Живял дълго в старопрестолния град Велико Търново и превърнал възстановяване на обителта в своя лична мисия. Под неговото ръководство върху старите основи отново е издигната църквата .
Разказът
Преди около година няколко човека заедно посетихме манастира, за да го разгледаме. Някой от нас беше прочел статия за него в бордовото списание на Аеролинии Хемус, която ни заинтригува. Разказваше се история за жива , лековита вода и необикновенно място. В топлите септемврийски дни, със или без жива вода разходката щеше да бъде приятна.
Пристигнахме по здрач, в онези часове между залеза и нощта, когато всичко изглежда различно и докато поговорим и разгледаме съвсем притъмня.
Пътят до селото не беше от най добрите, а и ние не бяхме добре запознати с района. Затова Дядо, както ще наричам отсега нататък йеромонах Евтимий ни покани да преспим във фургона, непосредствено до манастира.
След като Гени ( единственият послушник в светата обител)ни раздаде одеяла и възглавници , измихме доматите за салатата с жива вода, сипахме по ракийка и приседнахме на масата, за да похапнем манастирски бобец и поговорим.
За лековитата вода, за трудният път, който Дядо бе поел и превърнал в своя житейска мисия. Мечтата на дядо бе да възстанови порутената манастирска пристройка, да ремонтира църквата и манастира. Да лекува хора с водата от извора, за която беше направил всички проучвания . А манастира да стане отново духовно средище по тези места.
Трудна задача, а пари отникъде. Обещания бяха давани от много хора, особенно като се има предвид, че манастира е обявен за паметник на културата и държавата би следвало да се погрижи за него. Много писма бе изписал дядо, малко бе реалната помощ. Единствено предложенията на местни предприемачи да застроят пристройките и да ги използват след това за туристически бизнес звучаха реално.
Та стояха и разказваха, тези двама верни на каузите си мъже . Дядо верен на манастира, Гени верен на дядо и каузата да го защитава и слуша.
Нощта бе вълшебна, наистина изглеждаше като градина от приказките-ясно звездно небе, тъмнина и тишина, в която само ромоленето на извора , нощните птици и отдалеченият кучешки лай се чуваха.
Посрещнахме изгрева с манастирско кафе и потеглихме. Закарахме Дядо до близката спирка, пак беше тръгнал с надежда и пълно куфарче неизпълнени обещания за помощ.
Дано успее!
А ако някой от Вас иска да му помогне, може в отпускарските дни да избяга от градското напрежение и да посети манастира.
Да пийне жива вода, манастирска ракия и да слуша мъжки истории.
Телефон за връзка: от страната 05556, от чужбина 00359 5556
моят албум
пазарна кошница
